Петнадесет дни – петнадесет километра. Написано така, пробяганото от мен разстояние, съвсем не без основание, не звучи никак впечатляващо. Често пъти в живота обаче нищо не е толкова просто, колкото първоначално ни се е сторило. Такава е и тази история.
Трудно е да се каже кога точно във времето започва всичко.
За да не занимавам уважаемия читател с твърде лични и различни неща, нека поставя началото в първите дни на вече изминалия месец септември. Тогава попаднах на съобщение в една от най-ползваните социални мрежи, което отправяше покана към широката общественост за участие в благотворително бягане на 5 километра. Събитието на JAMBA, озаглавено Run2gether България, тоест „тичай заедно“ или „бягай в двойка“ – щеше да се проведе на 19 септември в Борисовата градина на София.
Предвид размирните времена, в които живеем, може би е добре да уточня, че името на парка няма нищо общо с настоящия министър-председател на страната ни.
Решението да се включа в мини маратона дойде почти мигновено.
Причините за избора ми бяха толкова много и разнородни, че вероятно би отнело на някой психолог поне час да ги разнищи и подреди. От една страна, основни „виновници“ за спортното мероприятие с несъстезателен характер бяха Ива Цолова, съосновател на JAMBA и бизнес развитие в Австрия, и Йоана Колева, управляващ председател на фондация „Сошъл фючър“ и съосновател на JAMBA. От опит знаех, че тези Две изключително усмихнати, отзивчиви, способни, борбени, но най-вече сърцати млади дами щяха да превърнат това събиране в истински празник. Едва ли има много хора, които биха пропуснали възможността да се насладят на малко положителни изживявания, особено в условията на усложнена обстановка по света и у нас.
От друга страна, за да се случеше наистина бягането по двойки, логично бе организаторите да се нуждаеха от повече хора с различни по тип и степен увреждания, с които останалите участници съвместно да изтичат определеното разстояние. Съвсем не за пренебрегване бе и възможността човек да се предизвика сам физически, както и да се запознае с нови хора, особено след продължителното обездвижване и социалната изолация, причинени от наложената карантина.
В допълнение, събраните от провеждането на мини маратона парични средства щяха да допринесат за осъществяването на едно наистина добро и смислено друго начинание на двете предприемачки. През последните три години Ива и Йоана не жалят сили, устремени към постигане на своята цел – изграждането на кариерен център за хора с различни възможности.
Записването за участие можеше да се извърши по два начина.
В страницата на събитието в Интернет или на място, час преди началото на бягането. Предпочетох електронната възможност, която се оказа извънредно лесна, бърза и напълно безплатна за хора с увреждане. Останалите желаещи да бягат следваше да дарят 20 лева. Не закъсня и съобщението в е-пощата ми, потвърждаващо успешната регистрация. Воден от желанието да съдействам на Ива и Йоана, разпратих новина за предстоящия мини маратон до повечето ми приятели и познати със и без зрително увреждане, които биха се включили в подобно мероприятие. Седмица преди бягането, благодарение на милата ми сестра, се сдобих с подходящи маратонки и бързосъхнеща тениска със система за отвеждане на потта, която представляваше мрежовиден плат в областта на подмишниците и по продължение на гръбначния стълб. Въоръжих се и с няколко опаковани, бързоусвоими, подсилващи тялото десертчета от сушени плодове и ядки. С това приключи подготовката ми и остана само да чакам настъпването на деня.
Съботната сутрин на 19 септември беше приятно слънчева и вещаеше лятна жега.
Край езерото Ариана в Борисовата градина бе сравнително безлюдно. Не така обаче стояха нещата малко по-навътре, на гърба на Национален стадион „Васил Левски“, където щеше да е началото на мини маратона. Многобройни малки групички хора в разноцветни спортни облекла обсъждаха оживено различни теми на фона на бърза музика. Минута след появата ми вече бях в грижовните ръце на Ива и Йоана, които ми осигуриха състезателен номер. Двете се редуваха да ми правят компания, докато станеше ясно с кого от многото присъстващи щях да се втурна към финала.
За мое голямо удоволствие, в тази роля влезе Мира Котева – един от почетните гости и посланици на събитието. Думата „роля“ тук съвсем не е случайна. От разговора ми с младата, лъчезарна и дружелюбна дама разбрах, че е доста творчески деен и даровит човек. Мира сподели, че е участвала в късометражни, пълнометражни филми и театрални постановки. През август пък написала сценария и заснела късометражния филм, озаглавен Undo (,,Крачка назад“). Тя е номинирана като „Най-добра изгряваща звезда“ на международния филмов фестивал в Сеул, Южна Корея, а освен това е отличена за участието си в английския филм „Имало едно време на Хелоуин“ с награда за „Най-добра актриса“ от международния филмов фестивал в Калкута, Индия.
Още няколко снимки от вчерашния мини-маратон. Благодаря на всички, които дойдохте. Бях изключително щастлива да ви видя…
Публикувахте от Mira Koteva / Мира Котева в Неделя, 20 септември 2020 г.
За високите ѝ постижения обаче научих много след края на бягането. Нито Мира, нито двете ѝ приятелки Саня и Надежда, които я придружаваха на Run2gether България, не счетоха за важно да споменат тези неща. Разговорът помежду ни течеше леко и приятно, с размяна на шеги и закачки. За миг почти бях забравил защо всъщност се бяхме събрали там.
Не след дълго по звуковата уредба съобщиха, че оставали пет минути до началото на мини маратона.
Учтиво ни подканиха да се насочим към стартовата линия. Неусетно двамата с Мира бяхме заели почти челно място в множеството. Организаторите бяха осигурили тънка, тясна лента, вързана в малък кръг, който двамата да държим, за да се водим по време на тичането. Когато прозвуча началният сигнал, всички шумно поехме напред. Първите двеста-триста метра се движихме сравнително бавно, тъй като групата още не се беше разпръснала, но след това ускорихме бяг. За моя изненада, някъде около първия километър усетих как краката ми от коленете надолу натежават. Явно няколкото месеца работа от квартирата бяха оказали много по-сериозно въздействие върху физическата ми издръжливост, отколкото си представях. За щастие, след като поддържахме същото темпо още около километър, тежестта изчезна.
Мира ме водеше с лекота, с кратки и ясни насоки всеки път, когато предстоеше завой, неравност, локва, стъпала, наклон или друго препятствие. Успявахме да разменим дори по някоя шега, макар и двамата да се стараехме да се съсредоточим в бягането и пестим дъха си. Около триста метра преди края тежестта в краката ми се завърна отново, но отказах да ѝ обърна внимание. Два завоя по-късно стигнахме до финала. Последва кратка почивка, пиене на минерална вода, още сладки приказки, групова снимка и томбола с награди.
През следващите дни се свързах с Мира.
Когато я помолих да сподели впечатленията си от събитието, тя ми написа следното:
Мини маратонът Run2gether България беше едно истински ценно изживяване за мен. Причината да стана посланик беше каузата на кампанията. Наистина мисля, че е страхотна. Когато разбрах за нея, веднага изявих желание да участвам и да предам съобщението на колкото се може повече хора, за да се присъединят на място или виртуално. Хареса ми, че фокусът на събитието беше да тичаме заедно, а не задължително да „спечелим“.
Според мен, всички присъстващи на събитието бяхме победители, защото изпитахме емоциите на деня. Усещането да тичаш в двойка е по-различно от това да го правиш сам, защото се водиш и по темпото на другия участник. Държа да отбележа, че от нас двамата, аз бях тази, която забавяше отбора ни, и по-скоро Иван се съобразяваше с моето темпо. Беше наистина страхотен! Това е първият мини маратон, в който участвам, и съм истински щастлива, че имах другарче, с което да споделя изживяването.
Воден от желание да подобря физическото си състояние, реших да взема участие и в обявеното за 30 септември благотворително бягане, озаглавено Светулки Run 2020.
Мястото отново бе Борисовата градина, а разстоянието – също 5 километра. Различно бе това, че този път участниците щяха да бягат с начелници след залез слънце. Около час преди оповестеното начало се появих около езерото Ариана. Забелязах група от хора, но не бях сигурен дали са там за бягането. Ето защо направих едно кръгче из околните алеи. Когато се завърнах, стълпотворението се беше увеличило. Това ме накара да се спра и поослушам.
Не след дълго, към мен се приближи момче и се поинтересува дали съм дошъл за събитието. Запознахме се. Името му беше Стефан. Тъй като имаше време до началото, поговорихме за различни неща от живота. Научих, че възрастта му е около трийсетте, че се развлича с планински преходи, скално катерене, сноуборд и други спортни занимания, както и с любителски театър. Последното ме накара да се усмихна широко. Явно действах като магнит за хора на това изкуство.
Стефан ми се стори изключително приятен, неподправен и прям. Това ми впечатление се затвърди още повече, когато го помолих да сподели мислите си за съвместния ни мини маратон. Ето почти целия му разказ за случилото се в последната вечер на септември:
Преди две години за първи път чух за събитието „Светулки рън“, организирано от Софийски планински клуб. По различни щастливи обстоятелства, имам радостта да познавам организаторите на бягането и създателите на клуба. Мога даже с гордост да заявя, че голяма част от „гръбнака“ на СПК са в списъка ми с приятели във Facebook. Всички сме чували как планините променят хората към по-добро. Мога да потвърдя, че са повлияли и на мен, макар навярно да не съм надеждна представителна извадка. Една от основните разлики между тези хора и мен е, че те успяват някак да пренесат доброто от планината в града като организират различни събития със социален характер, предимно свързани с движение – тичане, ходене, колоездене и т. н. Нещо, което така и не се научих да правя.
Попаднах на „Светулки рън“ преди две години. На пръв прочит, събитието изглеждаше ясно – вечерно тичане в Борисовата градина с челници, 5 км. Имаше и още нещо, но не вникнах в него. Някаква кауза. Не участвах. Миналата година същото събитие отново се появи в календара. Даже си спомням много добре, че минавах покрай езерото с лилиите по същото време, когато даваха старта на маратона. Тогава разбрах, че вечерното тичане бе организирано с благотворителна цел в подкрепа на незрящите хора. Отново не участвах. Тази година събитието бе в подкрепа на Фондация „Очи на четири лапи“. И отидох. Не заради тичането.
Бях тичал достатъчно през годината – сам и най-вече за себе си. Отидох заради каузата, защото я бях осмислил. Исках да бъда част от някакво добро, което разбирах, но все още не усещах. Някъде към 19:00 ч. бях на езерото Ариана. Не знаех какво да очаквам и дали нещо трябваше да очаквам изобщо. Знаех, че ще тичам. Знаех също, че щеше да е с някаква цел, която не беше свързана с мен. Не отивах там, за да стана по-здрав, по-издръжлив, да поставя рекорд или нещо подобно. Като всеобщо незапознат човек, не знаех формата на събитието – сам ли щях да тичам или щях да придружавам някого.
Понеже организаторите си имаха достатъчно работа, за да се занимават с мен и моето невежество, дръпнах се настрани. Тогава към тълпата се приближи момче, средно на ръст, с бледо лице и черна коса на опашка. Усмихваше се и единствено белият бастун, който държеше в ръка, издаваше зрителния му проблем. Никой не му обърна внимание. Реших да го попитам дали бе за маратона. Момчето ми отговори положително. Помолих го да изчака минутка, за да проверя къде и как трябваше да се регистрира. Върнах се с новината, че ще тичам с него, стига да няма нищо против. Двамата зачакахме слънцето окончателно да спре да осветява терена.
Обичайно за непознати, започнахме да говорим за общи неща, засягайки лични теми – кой с какво се занимава, какви интереси има, дали фоновата музика е подходяща за подобен тип събитие, как възприемаме пандемията и т. н. Не знаех какво е да тичам в тандем с някого и как ще се справя в ролята си на навигатор. По микрофон дадоха начало на маратона. Имах и откровените притеснения да не направя някоя издънка. Иван ме насочи кратко, точно и достатъчно ясно: „Гледай само да не ме забиеш в някое дърво!“ Добре, с това поне май можех да се справя. Започнаха и петте километра. Не нацелихме дърво. Тичахме и светех с челник. Казвах за посоките и вероятно бях досаден. Научих, че е по-лесно да кажеш „надолу“ или „нагоре“ вместо „така, сега е необходимо да те информирам, че след съвсем кратко време ще последва преминаване на участък, в който ще трябва да слезем/качим стълби“.
Водех Иван през петте километра по трасето и не знаех дали правя нещо добро или не. Знаех, че не трябва да се забиваме в дърво. По едно време му говорих някакви неща за хора, които играеха тенис на маса. Не знаех дали това го интересуваше. После му приказвах за лятната сцена. Не знаех дали искаше да му приказвам изобщо. Накрая с Иван стигнахме финала. Оставаше ми се, а закъснявах за друго място. Управлението на задачите във времето никога не ми е било силна страна. Иван ми благодари от сърце. Усетих го, защото го чух не с ушите. В България живеят около 150 хиляди души с името Иван. С един от тези Ивановци изтичахме едни километри в една градина. Иван беше дошъл, за да тича. Така ми каза и му вярвам, защото тичахме. И цялата емпатия на света да успея да събера, няма да знам как се чувства Иван, през какво преминава, какви неудобства изпитва и най-важното: никога няма да знам колко му е трудно.
Иска ми се Иван да има с кого да тича, да продължава да ходи на работа и да се усмихва. Иска ми се всеки, който разпъва своя бял бастун, за да предупреди околните, че е зрително затруднен, да бъде като Иван. На „Светулки рън“ и двамата бяхме използвачи – той използва ръката и гласа ми, за да следва пътя, а аз – светлината от челника и отговорността, която имах към него, за да тичам с цел и не за себе си. Продължавам да се питам кой на кого помогна повече всъщност.
Към разказа на Стефан бих допълнил само няколко неща.
Първо, макар да носех лентата от предишния маратон, водачът ми предпочете да ме хване за ръка. Това създаде усещането за по-голяма сигурност, а и насочването по трасето ставаше още по-лесно. Този път аз позабавих отбора ни, защото между третия и четвъртия километър тежестта в краката ми ме принуди да помоля за почивка. Явно наличието на повече дрехи и бастун в джоба на якето следваше да се имат предвид. Походихме бързо около 200 метра, преди отново да се втурнем и успешно да достигнем финала. Приятната умора и зареждащото изживяване ме подтикнаха да потърся още възможности да тичам. Сетих се за провелото се през 2018 година събитие, именувано Blind Run („Бягане за слепи“).
Поразрових се в Интернет, намерих връзка с организаторите и им отправих запитване дали предвиждаха провеждането на мини маратона и тази година. Скоро след това получих отрицателен отговор по причини, които ще изложа по-долу. Въпреки това, в ранната сутрин на 3 октомври поех към Южен парк за бягане на още 5 километра. Началото бе обявено за 9:00 ч. Предвидил си бях час и половина за придвижване от общежитията на ПП „Успех“ в ж. к. Люлин 1. Двайсетминутната разходка до станция „Сливница“ на метрото ми подейства освежаващо. Последваха 30 минути чакане, возене с влак по линия 1, слизане на долното ниво на станция „Сердика, още чакане и возене с влак по линия 2 до станция „Европейски съюз“. Оставаше ми достатъчно време за спокойно изминаване на разстоянието до Южен парк.
Едно объркване по пътя обаче почти не направи така, че да закъснея и пропусна началото на бягането. Пристигнах точно в мига, когато всички се бяха скупчили в неправилни редици на стартовата линия. Нямаше време да се свързвам с организаторите. Бързо сгънах белия бастун и застанах зад множеството. Когато групата се втурна по централната алея към фонтана в началото на парка откъм края на бул. Витоша, избрах си една двойка и тръгнах в лек бяг след тях. Използвах удобен момент да се изравним и им обясних, че не познавам маршрута и недовиждам. Те ме приеха и дори се поинтересуваха дали скоростта ме устройва.
Честно казано, темпото ми беше леко бавно. Мъжът обаче през определено време съобщаваше изминатото разстояние и изтеклото време от началото на пробега, което беше приятно и полезно. Случваше се да задминем най-различни участници – майки с деца, млади, работещи или възрастни мъже и жени, чужденци. Времето беше слънчево, топло и безветрено. Този път тежестта в краката ми не се появи. Само стичащата се по гърба ми пот издаваше наличието на физическо усилие. Някак неусетно минахме покрай същия фонтан и се отправихме по финалната права.
Когато прекосих оформения с въжета коридор, получих малко парче пластмаса с големината на най-старите СИМ-карти и отпечатан на нея пореден номер. Знаех, че с него можех да проверя времето, за което бях минал мини маратона, но не бях запознат с начина, по който да го сторя. Използвах по-спокоен миг след началото на двукилометровото бягане за деца, за да поговоря с един от организаторите. Името му бе Георги. Той много се зарадва на присъствието и участието ми. Сподели ми защо се бе отказал да правят мини маратон специално за зрително затруднени хора. Основната причина, чисто и просто, бе липсата на интерес от страна на тази микро общност. Въпреки изявилите желание близо 70 доброволци, осигурените отличителни тениски и помощни ленти за двойките бегачи, наградният фонд от ваучери за спортни стоки, дошли едва няколко незрящи и слабовиждащи участници. Разочарованието в гласа му беше явно, лесно доловимо и напълно разбираемо. Организирането на подобно събитие отнема съвсем немалко време и усилия. Кой не би се почувствал попарен, когато е вложил желание и старание, устремен към нещо добро, а накрая нещата не са се случили?
Георги ми разказа и за последващите опити в това направление, също така безуспешни. Единственият лъч светлина било нередовното, но все пак многобройно участие на младата и изключително красива по неговите думи Виктория Дарвинова, която имала около 20 петкилометрови бягания. За подобен проблем, макар не толкова гласно и така отчетливо, споделиха и СПК. В тазгодишното им издание на „Светулки run” са взели участие около 300 бегачи, от които само петима с увредено зрение. През предходните 2 години броят им е бил около 10-15 души годишно или общо около 30 на 800 участници.
Подобни данни предостави и Йоана Колева по повод Run2gether България. От бягалите в техния мини маратон през 2018 г. близо 1000 души, около 250 са били с увреждане, но само трима със зрително такова. През 2019 г. участниците са били близо 2000, около 300 от тях затруднени, а незрящите и слабовиждащите – отново само трима. В тазгодишното издание, в резултат на пандемията, желаещите да бягат са били почти 600, хората с различни възможности – около 100, от които едва 7 зрително затруднени.
Йоана даде за пример събитието Run2gether в Банкок, Тайланд, където всъщност се заражда то. През последните четири години това е най-голямото социално събитие в града, което се утвърждава и като най-успешния мини маратон с кауза в света. Участие в него взимат около 7000 души, от които близо 90 процента са със зрително увреждане.
Вероятно мнозина вече се питат защо организаторите на тези благотворителни събития са се спрели точно на бягането.
Тичането е най-разпространеното физическо занимание в света. То служи за основа на редица популярни спортове – футбол, баскетбол, хокей, тенис, федербал и дори колоездене, което си е общо взето тичане в седнало положение. Петкилометровото разстояние на мини маратона пък е подходящо за широк кръг от хора, без ограничения за пол, възраст, образование, обществено положение и пр. То се явява удобен, достъпен, приятен и почти напълно безплатен начин за поддържане на физическа форма. От друга страна, мини маратонът е и едно много добро предизвикателство за издръжливостта на всеки човек, обременен от заседналия живот в града. На подобно мнение е и Виктория Дарвинова, която сподели с мен своите причини да предпочете бягането:
Избрах точно този спорт, защото като бягам се чувствам жива. Тичането не ме изморява, а ме зарежда. Чрез спорта изкарвам всички отрицателни и неприятни емоции и ги оставям зад себе си. Именно заради това го обожавам! Това, че съм с намалено зрение, по никакъв начин не ми пречи. Само на неравни трасета изпитвам затруднения.
Доброволците на „5 км бягане“ са прекрасни хора. С някои станахме приятели. Благодарение на тях многократно подобрих времето, за което пробягвам разстоянието. Не мога да подмина и организатора Жоро. Той е един страхотен човек, към когото изпитвам голямо уважение. Не зная защо повече хора със зрителни увреждания не идват на маратон. Това просто е едно прекрасно преживяване. На хората, които не спортуват, бих казала, че никога не е късно да опитат нещо ново. Кой знае, може точно това да се окаже тяхното призвание. Като човек, който спортува редовно, мога да кажа само едно: Спортувайте, хора! Спортът е здраве!
Последното твърдение на Виктория е потвърдено от редица научни изследвания. За мен обаче те не бяха достатъчни. Сигурен бях, че при бягането, както с всяко друго занимание, има някои особености, на които е добре човек да обърне внимание. Това бе причината да потърся практически съвети. „Не питай старило, а патило“ гласи познатата народна мъдрост. Ето защо помолих за препоръки един човек, за когото бягането не е просто развлечение, а начин на живот.
Ултрамаратонецът Красимир Георгиев е избягал достатъчно разстояние, за да обиколи Земята няколко пъти, и непрекъснато продължава да отправя нови предизвикателства към себе си. От разговора с него научих, че негов приятел, по стечение на обстоятелствата, изгубил почти напълно зрението в двете си очи. Това обаче по никакъв начин не го отказало да продължи да тича в събития на няколко континента. Самият Краси неведнъж е водил зрително затруднени участници в мини маратони в България. Той препоръча, ако някой реши да се занимава с тичане, непременно да отиде в точно определен магазин за спортни стоки, където не просто ще му препоръчат екипировка, а ще съобразят маратонките с ходилата му. Някои хора стъпват повече на външната дъга, други – на вътрешната, а трети – по средата. Препоръча също разнообразно и здравословно хранене, съобразено с личните предпочитания на човека. По отношение на витамините и минералите, посъветва прием на магнезий, който обикновено е недостатъчен в организма, а играе важна роля за издръжливостта на мускулите. За него зрителното затруднение не е достатъчно извинение за липсата на физическа активност. По думите му, дори един незрящ или слабовиждащ да няма с кого да бяга в парка, винаги може да отиде на стадион, във фитнес, където има инструктори и редовни посетители, както и да се качва и слиза по стъпалата в блока, в който живее, да прави клякания, напади, лицеви опори, дъска и други упражнения в домашни условия.
Ако все пак предпочитате групово забавление, винаги може да се възползвате от предложението на „5 km run“, които организират мини маратон всяка събота в морската градина на Варна и Бургас, в парк Лаута в Пловдив и в Южен и Западен парк в София. Както Георги дебело подчерта в разговора ни:
Ако имаш нужда от водач, винаги, повтарям, винаги ще ти намерим доброволец, с когото да тичаш.
В заключение ми се иска да посветя няколко реда и на социалната интеграция. Участието в живота на обществото от страна на хората с различни възможности е нещо, което зависи не само от условията в средата, а и от всеки отделен човек. С примерите по-горе се опитах да покажа, че има организации и хора, които искат и отзивчиво протягат ръка. Аз избрах да я поема и да тичам, за да помогна на тях, на себе си и на обществото.
Прочети в подробности също за: