Пълна изолация: Рецепта за незабравимо изживяване

Бързам да успокоя, че в следващите редове няма да има нито дума за иначе вездесъщата напоследък тема за ограничителни мерки, свързани със смъртоносния вирус, кръстен на владетелско украшение за глава. Също така, ще си позволя да разочаровам онези, които са се подвели по заглавието ,,пълна изолация‘‘, че ще се запознаят с някакъв невъобразимо нов начин за постигане на пълна наслада от оставане насаме с любимото кулинарно лакомство. Не. Това е разказ за едно предизвикателно приключение, свързано с множество изкушения и непрекъсната борба. Начинание, плод на много четене, търсене на отговори и дълго обмисляне, осъществено съвсем набързо и почти като игра.

            През втората половина на януари имах удоволствието да изслушам втория роман на Иван Янев, озаглавен „Симаргал“.

(Адаш, с нетърпение очаквам продължението на историята в третата книга!) Един от най-ярките и любопитни образи в сюжета за мен, макар и с леко второстепенна роля, е този на отшелника. Забележете, не монах, хижар или бродяга, а именно отшелник. Човек, избрал съзнателно и по своя воля, не по религиозни причини, да живее встрани от останалия свят. Нещо, което мнозина с неразбиране или дори страх биха приели за странно, за чудатост или лудост някаква, за егоизъм и неблагодарна безотговорност към обществото, което ги е отгледало, че дори биха го и отрекли напълно. Историята обаче пази и предава до наши дни сведения за не един и два случая на хора, тръгнали именно по този път, водени не от желание да избягат и да се скрият от другите, а да са полезни по свой си начин. Мъже и жени, отказали се от преследването на лични постижения и собствено благополучие, задоволили се със скромно и тихо битуване.

            Един въпрос винаги е човъркал съзнанието ми като ненаситен дървояд – защо?

Кое е нещото, което кара даден човек да зареже удоволствията, удобствата и уюта на дом, семейство, приятели и цялата пъстрота на околния свят, за да ги замени с често пъти труден и изпълнен с лишения и предизвикателства живот в името на някаква неясна цел, чието постигане е крайно необозримо?

За значителна част от тях ключова роля може би е изигравала вярата. Подчертавам, вярата, а не религията. Доколкото ми е известно, а аз не претендирам да съм вещ в тази област на познанието, Буда не е преподавал будизъм, Христос не е беседвал за християнство и Мохамед не е разпространявал ислям. И тримата са учили на любов към Бог и към ближния. Да не се отклонявам обаче от темата.

Няколко дни след като прочетох „Симаргал“, буквално в самия край на януари, се случи така, че едно леко нараняване на ръката ми преди много години реши ненадейно и болезнено да напомни за себе си. Ето как сутринта рано на първи февруари се сдобих с болничен лист за 14 дни отсъствие от работа и препоръка за възможно най-малко натоварване на въпросния крайник. Изпратих документа на колегите в службата. Докато изяждах порцията ябълки, орехи и жито – в същия ден се падаше началото на житния пост за тази година – размишлявах как най-добре да спазя указанията на личния лекар.

           С други думи, какво точно включваше понятието „пълна почивка“?

Най-общо казано, би трябвало просто да не правиш нищо, ама наистина нищо. Обаче дори когато човек лежи на дивана пред екрана на телевизора, лаптопа, таблета или телефона и се забавлява, той или тя отново върши нещо – има дразнител за сетивата, мозъкът обработва образи, звуци и т.н. В съзнанието ми изскочи една йогийска практика. При нея група от хора се събират на тихо място – в хижа, къща за гости или хотел извън натоварения му сезон, дават обет за мълчание за определен брой дни, обикновено 9, 10, 14 или 21, хранят се природосъобразно и ограничено, всичко това с едничката цел да успокоят ума и да постигнат по-голямо осъзнаване за себе си, някакво прозрение или духовно пробуждане. Поне така се прави при нас, представителите на Западната цивилизация.

           Далеч на изток човек просто буквално хваща гората.

Не са никак малко случаите, при които индийци зарязват работа, дом, семейство и прочие и отиват в джунглата или някоя пещера за по няколко месеца и дори години. Не че Свети Иван Рилски не е сторил същото преди векове в милата ни родина. И ако при нас на подобно поведение се гледа като на някакво отклонение, то в Изтока такива хора са на почит и дори им се поднасят дарове под формата на храна и дрехи, защото се осъзнава и цени тяхната саможертва.

            Аз обаче не можех да хвана гората или да ида в пещера при пълна изолация посред зима.

Всъщност, можех, но не исках. Проучването на възможност за отсядане в манастир или хижа би ми струвало време и пари. Тогава си спомних думите на един от първите ми учители по йога:

Така поех към блатото. По-точно, към най-голямото блато в България. Още по-точно, малката ми квартира в краен квартал на столицата. Запасих се с жито и ябълки. Орехи имах, благодарение на милата ми сестра. Уведомих близките ми за поредната ми щуротия и се изключих от матрицата. Спрях лаптопа, превключих мобилния телефон в самолетен режим, надянах на очите маска за шоудаун (специализиран спорт за зрително затруднени, подобен на тенис на маса), натъпках в ушите най-добрите тапи, наметнах се с една завивка и се отдадох на пълна изолация и почивка. Самоналожено отшелничество за цели 10 дни.

            Роднини и приятели ме питаха защо си го причинявам.

Вероятно някои от вас също се чудят. През последните 7-8 години имах удоволствието да се срещна с няколко надарени хора – лечители и ясновидци. От многобройните ми разговори по различни теми с един от тях научих, че мозъкът е вторият употребяващ най-много жизнена сила орган в човешкото тяло след, разбира се, пълния стомах. За половин ден мислене човек можел да изразходи енергия като за 3 дни копане на полето. Добре било човек да си заделя време, в което да се опитва дори да не мисли. Точно това исках да направя и аз – възможно най-малко натоварване за тялото, включително чрез немислене, като лиша ума от дразнители за сетивата и го подтикна да се успокои. Накратко казано, 10 дни хранителен и мисловен пост.

            Излишно е да навлизам в подробности какво точно и колко продължително съм правил ден по ден при тази моя своеобразна пълна изолация.

Общо взето, всеки ден изяждах за обяд 2 ябълки, 6 ореха и 2/3 от накиснатото с гореща вода в термос от предната вечер жито и още 1 ябълка, 3 ореха и остатъка от житото до сто грама за вечеря. През останалото време пийвах по около 2 литра билков чай и просто си лежах, дишах много бавно и дълбоко (45 секунди за едно вдишване и издишване) и се опитвах да не мисля. Ключовата дума в случая е „опитвах“. Когато лишиш ума от всички дразнители – радио, телевизия, телефон, Интернет, книги, разговори и прочие, той се старае да запълни този простор с всевъзможни неща – от отдавна забравени спомени от детството до планове за близкото и по-далечно бъдеще.

От собствен опит разбрах какво имат предвид йогите и будистките монаси, когато казват, че умът на западния човек е като пияна маймуна, ужилена от скорпион – постоянно скача насам-натам и врещи невъобразимо. Изгубих цял ден в почти безуспешни опити да спра нахлуващите в съзнанието ми спомени за една електронна игра, с която се забавлявах преди повече от 20 години.

           Защо решиха точно сега да изплуват и да не ми дават покой, не зная.

Това е само един от многото примери, с които ми се наложи да се сблъскам челно през тези 10 дни. Мозъкът ми се възползваше от свободното време и заприличваше на разбунен кошер, на надраскана плоча, която ти иде да захвърлиш през прозореца, но с ужас установяваш, че някой е забравил да сложи копче за спиране на грамофона. Покрай късчетата от наглед напълно ненужни неща, разбира се, се появява и по някое наистина добро хрумване. Тогава едно вътрешно гласче започва да те дразни с думите:

           Мислено кресваш на тоя досадник да вземе да иде до Пловдив и отново се съсредоточаваш в дълбокото дишане.

Осъзнаваш, че по този начин дишаш едва 80 пъти за един час. В ежедневието обикновено постигаш същата бройка за само 5 минути. Миг по-късно се обажда друг глас:

Идва ти да се праснеш по главата с нещо тежко, например ютия или тиган, за да накараш този глас да замълчи и да те остави на мира. Отказваш се от дишането и решаваш да поспиш.

           Тялото ти обаче кипи от сили и не иска да потъне в прекрасното царство на една пълна изолация, където всичко е възможно.

Опитваш на едната страна, после на другата, дори по корем. Накрая отново се оказваш по гръб и започваш за пореден път да дишаш. Не че си спирал да го правиш. Просто вдишваш и издишваш дълбоко, съсредоточено, съзнателно. И така час подир час, ден след ден. Някои вечери, за да ти е гадно, съседите ти решават да се веселят и ти иде да креснеш, че 22-рият час отдавна е минал и количеството шум, който отделят в околната среда, би трябвало да е в пъти по-малко. Обаче не можеш. Обет за мълчание. Друг път комшията трополи като превъзбуден кон по каменна настилка, но и на него нищо не можеш да му кажеш. А да му думкаш по стената? Не. Това също е правене на нещо, а ти си в пълна изолация и почивка. Или поне се опитваш да бъдеш.

            Неусетно се изнизват дните.

През първия от тях, съвсем очаквано и разбираемо, те изпълва въодушевлението от това ново и различно нещо в живота ти. На третия вече се питаш защо си губиш времето. Все пак това са цели 10 дни от живота ти. На осмия те обхваща изкушението да си запишеш някое добро хрумване, да провериш дали все пак някой не те е търсил за нещо, да свършиш някоя дребна работа. Волята ти е като струна, изпъната до ръба на скъсването. Започваш сам да се пазариш със себе си:

Започваш да се отчайваш, че няма да успееш да постигнеш целта, която си набелязал. Часовете се изнизват. Времето ти изтича. Краят настъпва.

            На следващата сутрин лежиш буден в леглото.

Вече можеш да правиш всичко – да пишеш, да четеш, да слушаш, да говориш. Ти обаче не бързаш да сториш нищо. Чувстваш се някак странно. Опитваш се да осмислиш случилото се с теб, причинено от теб самия. Забавляваш се с факта, че през цялото време си държал в ръката си ключовете за килията. А нима не е така и в ежедневието? Разбираш, че ти е достатъчно изключително малко, за да си жив и щастлив. Осъзнаваш, че в главата ти е все така пълно, но някак по-чисто, по-подредено, като разтребено таванско помещение, в което с години са трупани ненужни вещи, но един слънчев ден някой е решил да се погрижи за бъркотията.

           Прозрял си неща за миналото, докато си бил в пълна изолация, и си набелязал други за бъдещето.

Разбрал си, че тези, които твърдят, че е най-лесно нищо да не правиш, нямат ни най-малко понятие за какво говорят. Обнадежден си от всички добри хрумвания, които са ти дошли. Радваш се, че си победил в схватка със себе си. Разочарован си, че не си постигнал основната си цел. Благодарен си, че все пак това ти се е случило. Знаеш без капка съмнение, че някой ден би опитал отново.

          И понеже в началото определих настоящия текст по повод моята пълна изолация като рецепта за незабравимо изживяване, ето списък с необходимите съставки, ако някой реши да опита:

• Малко, сравнително тихо и добре познато място – пристройка в двора на къща, вила, хижа или, в краен случай, отделен етаж от къща.
• Три пакета жито по 400 грама (такива имаше в магазина) – 1 кг е напълно достатъчен за десет дни по 100 грама.
• Около 7 кг ябълки от сорт Златна превъзходна – по 3 бр. дневно.
• Поне 100 ореха.
• Бурканче с мед.
• Билки по избор – за чай.

Забележка: Спазването на житен пост не е задължително условие. Аз го избрах, понеже това ми спести време, пари и усилия да не мисля какво да си приготвям за ядене.

И двете най-необходими неща, без които никое кулинарно или друго начинание не би имало успех:

1. Желание,
2. Любов.

           Думи за заключение.